Джеймс си тръгна

Нощта се е настанила над Пловдив, а тепетата са потънали в мастилен мрак. По булевардите все още преминават редки автомобили на хора, които се прибират у дома. Наблюдавам ги от балкона с чаша сингъл малц в едната ръка и лула в другата. До мен, на съседния стол, Шерлок се е свил на кравайче и изглежда напълно доволен от света. Което е разбираемо, предвид обстоятелството, че не плаща сметки, не ходи на работа и никога не му се налага да търси паркомясто.

Точно паркомястото обаче е причината за лошото ми настроение.

Долу, между два модерни SUV-а, вече няма и следа от Джеймс - моята Деу Леганза с двигател 2,2 литра, която толкова години беше част от живота ми. Двадесет и седем годишната история на автомобила продължава, но вече без мен. Всичко приключи с няколко подписа и предаването на ключовете на един непознат.

- Знаеш ли, Шерлок, чувствам се като предател - казвам и отпивам от уискито. - Толкова години заедно, а накрая просто му дадох ключовете на друг човек. Можех да го задържа. Да си стои долу, да го карам от време на време…

Котаракът отваря едното си око.

- И какво щеше да правиш с него? Да му разказваш спомени? Или да го полираш всяка неделя, за да не забравиш как изглежда младостта ти?

- Не е необходимо да си толкова хаплив.

- Тогава не ми задавай въпроси, на които не искаш да чуеш отговорите.

Дръпвам от лулата и се заглеждам в празното място.

- Все пак ми е мъчно.

- Това е разбираемо - отвръща Шерлок. - Но защо реши, че щом ти е мъчно, значи си постъпил неправилно? Хората имате удивителната способност да превръщате всяко разумно решение в лично престъпление, стига да сте се привързали достатъчно към онова, с което се разделяте.

- Джеймс не беше просто предмет.

- Знам. Беше автомобил с характер, който понякога харчеше повече, отколкото ти се искаше, и заемаше място, което скоро щеше да ти създава все повече неприятности. Нека не забравяме, че живееш в центъра на Пловдив, а пекарната ти е на околовръстното шосе, при „Метро“. Трябва да стигаш дотам всеки работен ден, при това рано сутрин. Не можеш да организираш живота си около автомобил, чието използване става все по-неудобно заради ограниченията за старите коли.

- Като го казваш така, звучи съвсем логично.

- Защото е логично. Не съм виновен, че ти предпочиташ да страдаш по поетичен начин.

Усмихвам се. Шерлок има неприятния навик да намира точните думи тъкмо когато най-малко ми се иска да ги чуя.

Спомням си новия собственик на Джеймс. Обикновен български инженер, който огледа автомобила внимателно, заслуша се в двигателя и зададе няколко точни въпроса. В погледа му нямаше снизхождение към възрастта на машината, а уважение към здравата изработка. Той не виждаше просто стара кола, а автомобил, който все още има какво да даде.

- Поне намерих човек, който ще се грижи за него - казвам.

- Именно. Намерил си му нов стопанин, а не си го изпратил на автомобилното гробище. За този инженер Джеймс може да бъде чудесна машина, докато за теб постепенно се превръщаше в неудобство. Една и съща вещ може да е приключила историята си с един човек и да започва нова с друг.

- Значи не съм го предал?

Шерлок ме поглежда с онова изражение, което обикновено предхожда някоя особено неприятна истина.

- Не. Предателство щеше да бъде да го задържиш само заради спомените си, докато постепенно го превръщаш в скъпоструващ паметник на миналото. Машините са създадени, за да служат, Майсторе, а не за да доказват колко дълго можем да се привързваме към тях.

Замълчавам. Долу преминава автомобил, фаровете му за миг осветяват празното паркомясто, после светлината изчезва зад ъгъла.

Може би точно това ми е трудно да приема - не толкова че Джеймс вече не е мой, а че с него си отива и една малка част от годините, през които бяхме заедно. В паметта ми остават пътищата, пътуванията и онези обикновени дни, които тогава не изглеждаха особено важни, но сега постепенно се превръщат в спомени.

- Ами ако утре пак ми стане мъчно? - питам.

- Тогава ще ти стане мъчно. Не е необходимо да се чувстваш виновен за всяко човешко преживяване. Можеш да съжаляваш, че нещо е приключило, без да съжаляваш за решението си да го приключиш.

Този път не намирам какво да възразя.

Отпивам последната глътка уиски и изтръсквам лулата в пепелника. Шерлок вече се е настанил удобно на стола и очевидно смята, че разследването е приключило.

- Прав си, приятелю.

Едното му ухо потрепва.

- Би ли повторил? Искам да запомня този исторически момент.

- Не разваляй всичко.

- Аз ли? Ти си човекът, който продаде автомобил, а после прекара вечерта в разследване на собствената си съвест.

Засмивам се и ставам от стола.

- Хайде, Шерлок. Време е за сън. Утре трябва да ставам рано.

- Ти върви. Аз ще остана още малко.

- Какво ще правиш?

- Ще наглеждам паркомястото. Някой трябва да пази семейните спомени, след като ти си толкова зает да ги превръщаш в житейски драми.

Поклащам глава и влизам вътре.

Преди да затворя вратата, поглеждам още веднъж надолу. Паркомястото вече не ми изглежда толкова празно. Просто там няма автомобил. А това е съвсем различно нещо.

Лека нощ, Джеймс. Надявам се новият ти собственик да те кара дълго и да се грижи за теб така, както заслужаваш.

А аз утре ще отида в пекарната, ще нахраня кваса и ще замеся хляба. Защото животът има странния навик да продължава, независимо колко дълго сме стояли на балкона и сме се опитвали да го убедим да почака.

А Шерлок, разбира се, ще очаква закуска.

Някои неща в този свят поне са постоянни.