Котката няма копче за изключване

Сутрин в пекарната е тихо. Поне докато не влязат клиентите с техните екзистенциални драми.

Вратата се отваря и влизат майка и дъщеря. Жената оглежда два самуна хляб с такова напрежение, сякаш от избора ѝ зависят световният мир и борсовите индекси. Момиченцето до нея обаче изобщо не се интересува от хляба. То стиска в ръцете си малка, съвършено бяла роботизирана котка.

Машинката премигва с очи, издава монотонен звук, наподобяващ мъркане, и най-важното - стои мирно. Не оставя косми по дрехите, не крои планове за убийството ти, докато спиш, и няма нужда от тоалетна, чието почистване прилича на археологически разкопки в пустинята.

Гледам това пластмасово чудо и си мисля колко удобно става всичко. Искаме домашни любимци, без да се ангажираме с грижите за тях. Искаме хляб, без да чакаме да втаса. Искаме любов, без да се налага да правим компромиси. Най-вероятно скоро ще изобретим и роднини на батерии - включваш ги по празниците, те ти казват колко си отслабнал, не ти искат пари назаем, а после просто ги прибираш в шкафа до следващата Коледа.

Вечерта Пловдив най-сетне се уморява и потъва в тъмното. Седя на балкона, отпивам от уискито и гледам Шерлок. Той притежава онази уморена мъдрост на същество, което отдавна е разбрало, че човечеството е генерална грешка на природата, но понеже хората отварят консервите, се налага да ги търпи.

- Днес видях една пластмасова котка на батерии - казвам му.

Шерлок отваря едното си око. Жълто, студено и изпълнено с отегчение.

- И какво очакваш? Да се почувствам застрашен от конкуренцията? - пита той, като леко помръдва ухо.

- Замислям се защо човек купува робот, вместо истинско животно. Роботът не драска мебелите, не събаря чаши с вода само за да провери гравитацията в действие и със сигурност не те буди в пет сутринта, защото е решил, че умира от глад, въпреки че купичката му е пълна.

Шерлок бавно се надига, извива гръб и сяда с демонстративно обърнат към мен гръб.

- Точно затова. Вие искате играчка, която да ви създава усещане за власт. Искате нещо да ви се умилква, без да нарушава комфорта ви.

- Но роботът забавлява детето - възразявам.

- И пералнята може да те забавлява, ако достатъчно дълго зяпаш центрофугата. Защо просто не ѝ залепите малко изкуствена козина и не я кръстите Шаро?

Отпивам от чашата. Шерлок очевидно няма намерение да остави нито една моя мисъл невредима.

- Роботът се гледа лесно. Изключваш го, когато ти омръзне.

- Блестяща педагогика - изсумтява котаракът. - Учиш детето, че всяко нещо, което изисква грижи или създава неудобства, си има копче за изключване. Омръзва ти? Щрак. Пречи ти да си гледаш телефона? Щрак. Направо е жалко, че не можете да слагате такива копчета и на самите деца.

- Мислиш ли, че губят нещо важно?

Шерлок завърта глава към мен.

- Губят досега с реалността. Аз не съществувам, за да ти е удобно. Когато съм гладен, ти ставаш. Когато съм болен, плащаш на ветеринаря половината си заплата. Когато не искам да ме докосваш, се научаваш да си държиш ръцете прибрани. Аз те уча, че не си центърът на Вселената. Трудна задача, предвид общия ви интелект, но някой трябва да я върши.

- Значи истинската котка учи на отговорност?

- Истинската котка те учи, че любовта не е вендинг машина - пускаш монета и получаваш мъркане. Тя изисква да преглътнеш егото си. А това дете с робота един ден ще порасне и ще срещне истински хора.

- И какво от това?

- Хората са много по-лоши от мен. Мрънкат, остаряват, имат лоши дни и понякога изпадат в депресия. Представи си какъв шок е за човек, свикнал всичко да се съобразява с желанията му, да разбере, че хората нямат копче за изключване. Не можеш да ги рестартираш, когато плачат, нито да ги върнеш в магазина, когато те ядосат.

Той скача от стола, минава покрай мен и се отърква в крака ми. Съвсем за кратко, колкото да покаже, че временно ми прощава глупостта.

- Освен това истинската котка има едно огромно предимство пред пластмасовата - казва той от прага на вратата.

- Какво?

- Когато се държиш като пълен идиот, мога да те презирам съвсем лично и съзнателно. Роботът просто продължава да мига тъпо насреща ти.

Шерлок изчезва в тъмното. Оставам сам с уискито. Пловдив продължава да живее обикновения си живот, без да подозира за надвисналата заплаха от пластмасово съвършенство.

Може би децата ще се справят някак. Просто ще трябва да научат по трудния начин, че истинските неща изискват време, нерви и търпение. Че любовта не е абонамент за удобство.

А живата котка не е програмирана да ти преподава този урок. Тя просто живее. И чака ти най-сетне да се усетиш.