Шерлок! Имам си собствен сайт!

Седя на балкона, докато Пловдив под мен бавно изстива и потъва в мрак. Отпивам от малцовото уиски, дръпвам от лулата и усещам как тютюневият дим се смесва с миризмата на препечено тесто, която никога не се измива напълно от ръцете ми.

До мен, на перваза, се е излегнал Шерлок. Черно-бял котарак, който отдавна е разбрал, че Вселената е хаотично и глупаво място, чиято единствена смислена функция е да му сервира вечерята навреме.

- Шерлок - казвам, а в гласа ми звучи съвсем нетипична за един петдесет и една годишен пекар радост. - Имам си собствен сайт!

Той дори не мига. Само завърта бавно глава към мен с онова високомерие, запазено за хора, които току-що са открили топлата вода и очакват медал за научни заслуги.

- Това твоето щастие заразно ли е, Майсторе? - пита той. - Защото, ако е, ще се преместя да спя в хола. Излъчваш такава възбуда, сякаш някой най-после е забранил кучетата със закон.

- Имам си сайт! - повтарям и му подавам таблета. - www.lefterov.eu. Собствен дом в интернет. Разбираш ли какво означава това?

Шерлок отваря уста и се прозява. При него прозявката не е признак на умора. Тя е концентрирана критика, изразена без излишни думи.

- Да обобщим - казва той, след като челюстите му щракват. - Цял живот ставаш в три през нощта. Блъскаш се с тестото, дишаш брашно и дим край пещите, за да си плащаш истинския дом, в който да се скриеш от дъжда. А сега си на върха на щастието, защото си построил невидима къща в някакъв несъществуващ свят. Човешката глупост наистина е най-стабилното нещо на планетата.

- Не схващаш, Шерлок. Там ще живеят книгите ми. Историите за сенките на Пловдив, за Александър Димов и Ния Колева. Всичко, което съм написал, и всичко, което тепърва ще напиша.

- Може ли да се спи в този твой нов сайт? - прекъсва ме той.

- Не.

- Може ли да се яде от него?

- Разбира се, че не.

- Има ли поне един удобен, празен кашон, в който да се свия?

- Шерлок, това е виртуално пространство! Там няма кашони!

Той ме поглежда със съчувствието на лекар, който току-що е установил, че пациентът му е напълно здрав физически, но безнадеждно объркан по всички останали въпроси.

- Значи си построил нещо, което не става за спане, няма храна и не предлага дори приличен кашон, а ти се гордееш с него. Чудесно.

- Построих си независимост - казвам аз и отпивам от уискито, за да успокоя нервите си. - Вече не се налага да чакам пред вратите на издателствата. Не моля някого да ми отпусне два сантиметра на рафта в книжарницата. Сам си отварям вратата. Излизам пред хората и казвам: „Ето ме. Аз съм Майстора. Това са моите думи. Ако ви харесват, заповядайте!“

Шерлок се почесва зад ухото със задния си крак, което винаги ми се е струвало доста по-убедителен начин за размисъл от човешкото потупване по брадичката.

- А ако не влязат?

Той винаги знае къде да удари. Право в мястото, което човек старателно прикрива дори от себе си.

- Пак ще пиша.

- А ако влязат, разгледат виртуалните ти стаи, поцъкат с език и не купят нищо?

- Пак ще пиша. Писането не е търговия, Шерлок.

- А ако все пак купят нещо, но никога не го отворят, за да го прочетат?

Поглеждам го намръщено.

- Шерлок, нарочно ли ми разваляш вечерта?

Той скача от перваза, настанява се в скута ми и се свива на кълбо. След малко започва да мърка като стар трактор, който отказва да приеме, че времето му е минало.

- Не, Майсторе - казва той, а гласът му сякаш омеква. - Просто се чудя защо вие, хората, сте толкова обсебени от резултата. Искате да знаете края на историята, преди да сте написали първата дума. Треперите да не се минете, измервате живота си в продажби, кликове и харесвания. И в цялото това счетоводство забравяте да се радвате, че сте създали нещо.

Погалвам го зад ушите. Напрежението в раменете ми постепенно се стопява.

- Може би си прав. Ние все се тревожим за утрешния ден и забравяме, че днешният също има някакви достойнства.

- Ние, котките, нямаме подобни дефекти - отбелязва той самодоволно. - Ние сме прагматици. Измерваме успеха в броя на пълните купички, качеството на съня и наличието на човек, който разбира кога трябва да ни остави на мира.

- А любовта?

Шерлок повдига глава.

- Тя е човекът, който пълни купичката. Но нека не ставаме сантиментални.

Поглеждам светещия екран върху масата. www.lefterov.eu. Няколко букви, една точка и едно кратко окончание. Толкова просто, а зад него стоят години безсъние, стотици страници и онзи инат да продължаваш, дори когато понякога ти се струва, че никому не му пука.

- Мисля, че трябва да почерпя за новия сайт - казвам аз.

Шерлок веднага отваря едното си око.

- Най-после стигнахме до съществената част на разговора. Сипвай вечерята. Но преди това ще ти дам един съвет. Безплатен е, защото днес съм в настроение.

- Слушам те.

- Когато някой влезе в този твой прочут дигитален дом, не го посрещай още от вратата с касов апарат. Не му пробутвай книгите си насила. Бъди домакин. Покани го, разкажи му история, накарай го да се почувства добре дошъл. Ако му хареса това, което е намерил, сам ще поиска да остане. А ако реши да си купи книга, още по-добре. Но не бъркай госта с клиент. Понякога първо трябва да станеш нечий любим разказвач, преди да станеш любим автор.

- Това всъщност е много добър съвет, Шерлок.

- Знам. Затова го давам веднъж.

Свалям го от коленете си, отивам до шкафа и напълвам паничката му догоре. Той се нахвърля върху гранулите с пълно безразличие към човешките драми, амбиции и духовни търсения.

Връщам се на балкона, дръпвам от лулата и го наблюдавам през отворената врата. И си мисля, че ние, хората, цял живот се пънем. Строим паметници, сайтове и кариери, воюваме с вятърни мелници, тичаме след признанието, само и само да оставим някаква следа след себе си. А котките просто си живеят. Изцяло в настоящето, без да се интересуват дали някой ще ги запомни.

И точно затова е толкова трудно да ги забравиш.

- Благодаря ти, Шерлок - казвам тихо.

Той не отговаря. Само хруска доволно.

Но го познавам достатъчно добре, за да знам, че ме е чул. А може би просто е решил да ми спести поредния философски спор, докато вечерята е още топла.

Понякога и това е форма на обич.

Отпивам последната глътка уиски и поглеждам към града. Пловдив вече е потънал в нощта, а някъде из безкрайното пространство на интернет стои моят малък дом, с отворена врата и светнати прозорци.

Не знам кой ще влезе утре. Не знам дали ще си тръгне с книга, или само с някоя мисъл, която ще го накара да се усмихне по-късно. Но за пръв път не ми се налага да чакам някой друг да ми даде разрешение да го поканя.

И това, признавам си, е достатъчно добра причина за едно малцово уиски.

P.S. Ако искате да избягате за малко от шума на света и да видите какво има в моя нов дом, вратата е отворена: www.lefterov.eu.

Влизането е свободно. Шерлок обаче настоява да уточня, че всички гостуващи домашни любимци са длъжни да си носят собствена храна.

Той е прагматик. А и кризата не подминава никого.